Следната статия има за цел да представи някои източни оръжия, които нямат толкова широка популярност. Използвал съм материали от свободната онлайн енциклопедия Wikipedia, като съм ги компилирал и превел от английски.

Нунчаку

Нунчаку е оръжие, което представлява две дървени палки, свързани с метална верига или въже. То е едно от оръжията в кобудо (другите са сай, тонфа, бо и кама). Като оръжие, нунчако позволява удари на разстояние, което често пъти се оказва трудно за преценяване дори от опитен боец. Веригата позволява бързо движение, както и дава възможност за атака от разичен ъгъл, което допълнително прави нунчако объркващо за противника, но и е предпоставка за наранявания от използващия го. Нунчаку може да бъде използвано за удари, но също така и за ключове на ставите, душенета и други подчиняващи техники. Основните стилове на използване на нунчаку са два – китайски и японски, като при тях се различава и конструкцията на нунчакото. В японския стил нунчакото е по-често с въже, като дължината му е един юмрук. Често палките са с омоъгълен профил. Този стил включва хватови техники, като се набляга и на ударите в жизненоважни точки. При китайския стил нунчакото е с верига с дължина една длан, като тя му позволява по-голяма сила на удара, но намалява бързината.

Трисекционна тояга

Трисекционната тояга (сен джи гун) е китайско оръжие, което се състои от три дървени или металки палки, свързани с верига или с въже. Представлява усложнен вариант на нунчако и може да придобие много по-голяма инерция на удара. Поради особената форма на самото оръжие, ударът на трисекционната тояга може да заобиколи щит или друго средство за защита. Оръжието датира от династията Сонг, като е било предназначено за бой срщу копие или друго дълго оръжие. Дължината на отделните сегменти не трябва да надвишава дължината на ръката, като общата им дължина е по-дълга от тази на традиционната японска тояга бо, и почти същата като тази на китайската тояга гун, което създава голям брой възможности за атака в радиуса на нападателя. Повечето техники с трисекционна тояга са същите като тези с обикновена тояга, тъй като тя също може да бъде въртяна пред или зад тялото, също така и над главата. Трисекционната тояга има предимството, че може да се използва както при далечен, така и за близък бой. Използвани като продължение на ръката, с отделните сегменти може да се удря, мушка, блокира или подсича, най-често с различни сегменти едновременно. Свързващите вериги могат да се изпозват за заплитане на противника или на неговите оръжия.

Сай

Сай е оръжие, срещано предимно в Окинава, но подобни оръжия се срещат и в Индия, Китай и Индонезия. Формата му представлява незаточена кама с с два дълги незаточени протектори (цуба), прикрепени към дръжката. Има различни видове сай, като някой имат кръгъл, а други осмоъгълен профил. Най-често протекторите са симетрични, но вариантът от Манджи, измислен от Таира Шинкен, има различни по-делжина протектори. Има различни начини на бой със сай, като оръжието може да бъде използвано ефективно срещу нападател с меч. Острието може да бъде уловено с протекторите, като по-опитен боец може да обезоръжи нападателя по този начин. Според това как се борави със сай, той може да бъде използван както смъртоносно, така и насмъртоносно. Обикновено сай са се носили по три – две закрепени отстрани на тялото, като основни оръжия и едно отзад, в случай че някое от тях е обезвредено. Ударъут със тежък метален сай може да генерира достатъчно сила, за да пробие броня. Като метателно оръжие, сай е имал обсег от 6-10 м. Сай са се хвърляли най-често срещу противник с меч, бо или друго дълго оръжие.

Кама

Кама е оръжие, използвано в Китай и Окинава, чиято форма е взаимствана от земеделски инструмент, подобен на малък сърп. Самият инструмент се е наричал натагама. Сегашните форми, играни с кама, нямат нищо общо с оригиналното приложение на оръжието.

Кусаригама

Кусаригама е традиционно японско оръжие, което представлява кама (сърп), закачен на метална верига с тъвка метална тежест накрая. Атакуването с оръжито обикновено представлявало завъртане на веригата в кръг над главата на атакуващия и замахване с нея, което имало за цела да оплете пртивниковия меч, копие или друго оръжие или да нарани и обездвижи крайниците му. Това позволявало на атакуващия да скъси дистанцията и да атакува със сърпа. Друг похват включвал удар с въртящия се тежък край на веригата, причинявайки сериозна или смъртоносна контузия, докато атакуващият се намира извън обсега на противниковият меч или копие. Макар че кусаригама произлиза от замделския сърп, и макар че сърпът е бил често носен като оръжие от земеделците във феодална Япония, важно е да се отбеежи, че земеделците не са носили кусаригама, тъй като ролята му като оръжие е била прекалено явна,м за да бъде носена открито. Изкуството за боравене с кусаригама се нарича кусаригама джуцу. Според някои източници, кусаригама са били използвани от японските нинджи, тъй като са били подходящи за бой срещу меч или копие. Не се знае със сигурност дали това е вярно, но се знае, че кусаригама е било много популярно оръжие във феодална Япония и в периода XII-XVII век е имало много школи, които го преподавали. Известен пример за употребата на кусаригама е историята за великия Ямада Шинрюкан, учител по кусаригама, живял през XVII век. Той бил известен с това, че победил много мечоносци със своето оръжие, докато не бил примамен в една бамбукова горичка от Араки Матаемон. Там Ямада не бил в състояние да завърти веригата и да обезоръжи Араки и по този начин бил победен и убит.

Бо

Бо представлява дълга тояга, изработена от дърво или от бамбук. Дългото бо често е наричано рокушакубо, което произлиза от японски и означава “тояга, дълга шест стъпки” (року – шест; шаку – мярка за дължина, равна на една стъпка; бо – дърво). Бойното изкуство за боравене с бо се нарича бо джуцу. В него преобладават ударите със замах на бо, но също така се срещат и мушкания на голяма дистанция, както и блокове. Често техниките от бо джуцу се съчетават с техниките от други бойни изкуства, например блокове и кикове.

Ханбо

Ханбо е къса тояга, дълга точно три шаку (япоснска мярка за дължина, три шаку са равни на 90,9 см.), което е напоовина колкото дължината на рокушакубо. Както всяко оръжие, приносителят му често е избирал такова, което да е подходящо за неговия ръст, търсейки такова, което да стига до хълбока или бедрото му.

Тамбо

Тамбо (транскрибирано също и като танбо) е много къса тояга с дължина около 60 см., подобна на палките използвани в ескрима. Често е използвано в комбинация с друго тамбо. Правени са от твърдо дърво или от бамбук. Приносителят му е избирал дължина, кято му позволява от стоеж да замахне надолу с изпъната ръка, без да докосне земята и диаметър удобен за хващане.

Тецубо

Тецубо представлява метална тояга, използвана във феодална Япония. Изработвани са от твърдо дъбово дърво, като в средата са били покрити с желязо, а на края са завършвали с желязна топка. Оръжието е било много тежко, затова малко са били войните, които са го използвали. Целта на удара е била да смаже бронята на противника или да счупи краката на коня му. Изкуството на боравене с това тъжко и бавно оръжие, тецубо джуцу, е изисквало много сила и баланс, тъй като след пропуск с него, на атакуващият му трябва голямо умние за да застане отново в бойна стойка, като през това време е открит за удари.

Джо

Джо представлява дървена тояга, дълга приблизително четири стъпки или 1,30 м., използвана в някои японски бойни изкуства. Изкуството на боравене с джо се нарича джо джуцу или джодо. Наборът от техники с джо в айкидо се нарича айки-джо и служи за да покаже принципът на работа с оръжие в айкидо. Твърди се, че техниките с джо са измислени от Мусо Гоносуке, след като е бил победен в дуел от Миямото Мусаши. Според легендата, след своята загуба, Гоносуке отишъл в манастир и медитирал усамотено, докато не получил божествено вдъхновение в съня си. Така измислил техника да се бие срещу два меча само с дървена тояга и победил Мусаши в тяхната следваща среща. Според легендата, това бил еинственият път, когато Мусаши бил победен. Всъщност използването на тояга за бой съществува много преди Мусо Гоносуке да измисли своите техники, но неговата школа, Шинто Мусо-рю, е една от първите известни школи, в която се изучавал боят с тояга срещу меч.

Тонфа

Тонфата, известан и като тонг фа или туйфа, е оръжие от бойните изкуства от Окинава, от което произлиза съвременната поличейска палка със странична дръжка. Според фолклора първоначално се е използвало в бита и земеделието, а по-късно е станало оръжи, след като на селяните са били забранени традиционните оръжия. Други източници твърдят, че тонфата има богата история, започваща от китайските бойни изкуства, а също се срещат и в индонезийската култура. Среща се още и в Тайланд под името мае сун саук (Mae Sun Sawk). Разликата е, че мае сун саук има въже, което връзва задния му край за ръката. Тонфата традиционно се състои от две части - ръкохватка с топка и перпендикулярно на нея тяло, което приляга на предмишницата. То е обикновено 51-61 см. в дължина. Най-удобната дължина е с 3 см. по-дълга от лакътя, когато е хваната. Има много начини за атака и защита с тонфа. В защитно положение тялото предпазва премишницата и ръката от удари, а топката предпазва палеца. Чрез хващане на двата края, тонфата предпазва от удари в тялото и главата. Държана за тялото, тонфата може да служи като кука за спиране на удари или хващане на оръжия. Атакувайки, тялото може да бъде замахнато към целта. Държана за ръкохватката и завъртяна около нея, тонфата може да придобие голяма инерция преди да нанесе удар. Топката може да бъде използвана за ударна повърхност, държейки тонфата за ръкохватката или за тялото. Държана едновременно за ръкохватката и тялото, тонфата може да бъде използвана за захващания и ключове. В Тайланд тонфата се използва за нанасяне да удари с лакът, подобно на ударите в муай тай и краби крабонг. Понеже тайландският вариант на оръжието е завързан за лакътя не могат да бъдат използвани техниките със замахване на тялото на тонфата. За сметка на това, ударите с лакът се нанасят с по-голяма сила.

Нагината

Нагината представлява алебарда, използвана от японските самураи. С съвременна япония тя се изучава предимно от жени. Изкуството на боравене с нагината се нарича нагината джуцу. То е част от обучението в Буджинкан, както и в някои корю школи, като дори се провеждат състезания. Състезателите са предпазени от броня, подобна на тази, използвана в кендо. Конструкцията на нагината се състои от тяло, изработено от дърво, дължината на което е колкото ръста на притежателя и острие, прикрепено към нея, с дължина от две до три шаку (1 шаку = 30,3 см.). Между тялото и острието има гард, подобен на този при мечовете, наричан цуба. Острието е силно извито към края, като според общоприетата версия, това има връзка с японската алебарда. Изработвано е с различна твърдост на върха и клина, като така клина имал по-голяма острота и същевременно издържал на сътресението от удара. Задният край на нагината бил покрит с метал, често пъти заострен, като това позволявало не само по-голяма възможност за атакуване, но и балансирало тежестта на острието. Нагината може да се използва за мушкане, но поради балансирания център на тежестта и големият радиус била използвана по-често за сечене. Извитото острие позволявало по-голяма режеща повърхност. Опитен войн, с нагината с дължина на тялото 1,5м, острие с дължина 1м и протягане от 1м може да покрие площ от 35 кв. м. Войници с нагината са били използвани за създаване на празно пространство на бойното поле. Вярва се, че суне-ате (наколенници) били добавени към бронята на самураите, за да предпазват от удари с нагината.

Балисонг

Ножът балисонг, по-известен като нож-пеперуда, представлява сгъваем нож, при който дръжката е разделена на две части, които се въртят в противоположни посоки, така че острието се прибира в жлебове в тях. В ръцете на трениран човек, ножът бързо може да бъде отворен с една ръка. Преведена от тагалог, думата "балисонг" означава счупен рог (baling sungay - broken horn), защото първите ножове балисонг са били правени от издълбани животински рогове и остриета от счупени ножове. За произходът на ножа има три теории. Първата е, че той е измислен около 800 г., като традиционно оръжие за ескрима, макар че не е типично оръжие за този стил. Втората е, че е изобретен около 1900 г. във Филипините и е бил разпространен от американските войници, завръщащи се от Втората световна война. Според третата, ножът е бил изобретен във Франция и описан в книгата "Le Perret" през 1710 г., след което се е разпространил в Европа и е бил занесен във Филипините от испанските моряци. (Тази версия е потвърдена от патенти, публикувани творби и експерти колекционери.)

Танто

Танто е японски нож или кама с острие с дължина от 15 до 30 см. Според общоприетото мнение, танто, вакидзаши и катана са едно и също оръжие с различни размери. Това не е така, тъй като тантото се използва предимно за мушкане, макра че острието може да се използва и за сечене. Танто започва да се появява в периода Хеян, но им липсвала естетическа стойност и били обикновени оръжия. През периода Камакура се появили изкусно направени образци. Прочутият майстор на оръжия Йошимицу започнал да прави танот, като скоро след това се прочул като най-добрият майстор на танто. Производството на танто се подобрило през периода Муромачи, но западнало през периода Шинто. Тантото добило популярност отново през периода Шин-Шинто и производството се увеличило, но те не били от толкова добро качество. Някои танто са много дебели и имат триъгълен профил на острието. Те се наричат йороидоши и са се използвали за пробиване на броня. Танто са били носени обикновено от самураите, много рядко от обикновени хора. Жените понякога са носели малки танто, наричани кайкен за самозащита. Преди XVI в. е било често срещано самурай да носи тайчи и танто, вместо катана и вакидзаши.

Шурикен

Шурикен означава буквално "меч в ръката" и представлява метателно остире. Изкуството на боравене с шурикен се нарича шурикен джуцу. Основните видове шурикени са бо шурикен - метален шип и хира шурикен - метално острие с няколко върха, известно още като курумакен или шакен. Вторият вид са познати в западния свят като нинджа звезди, поради тяхната форма. Противно на общоприетото схващане, те не са имали повече то четири върха, защото повечето върхове представляват трудност при хвърлянето.

Тесен

Има няколко вида ветрила различни по тяхната направа и предназначение. Дансен учива са били големи железни ветрила, носени от високопоставените японски офицери. Те са служели за сигнализация, а също така и за предпазване от стрели. Гунсен са ветрила, използвани от воиниците за да се разхлаждат или да се пазят от слънцето. Сайхай са се използвали от офицерите за сигнализация на войската. Тесен били ветрила с метални ребра, които стърчали при сгънато положение. Самураите са ги носели, когато обстановката не позволявала носене на оръжие. Някой школи са изучавали употребата на тесен като оръжие. Според легендата, в четвъртата битка при Каванакаджима през 1561 Уесуги Кеншин си пробил път през цялата армия на Такеда Шинген и замахнал към него с меч, но ударът му бил париран с ветрило. За съжаление от легендата не се разбира за кой вид ветрило става дума, но е било най-вероятно тесен или дансен учива.